Най-запомнящите се стихове на Мигел Ернандес (с негова поема)
Топ 3 според 34 гласа от хора: Че трябва да говорим за много неща, / сродна душа, половинка. · Ветрове от града ме носят, / ветрове от града ме влачат. · За свободата кървя, боря се, живея.. (Актуализирано 21.11.2020 г..)
„Спътник на душата, спътник“, „В люлката на глада беше моето дете“ и „Ветровете на града ме отнасят“: стиховете на Мигел Ернандес, които се рецитират най-често, от Елегията до Рамон Сидже и Светкавицата, която не спира до Приспивните песни на лука, написани в затвора, всяка със своя поема.
Автоматично преведено (оригинал на Español). Вижте оригинала
Топ 13
-
1
Че трябва да говорим за много неща, / сродна душа, половинка.
„Елегия за Рамон Сидже“, в „Лъчът, който не спира“ (1936).
-
2
Ветрове от града ме носят, / ветрове от града ме влачат.
„Ветровете на града ме носят“, във Вятърът на града (1937).
-
3
За свободата кървя, боря се, живея.
„Раненият“, в „Човекът дебне“ (1939).
-
4
Отивам от сърцето си към моите дела.
„Елегия за Рамон Сидже“, в „Лъчът, който не спира“ (1936).
-
5
Ще се върнеш в моята градина и моята смокиня: / по високото скеле от цветя / кошерната ти душа ще птица.
„Елегия за Рамон Сидже“, в „Лъчът, който не спира“ (1936).
-
6
В люлката на глада / детето ми беше. / С лукова кръв / закърмила.
„Лукови приспивни песни“ (1939), написана в затвора.
-
7
Пристигна с три рани: / тази на любовта, / тази на смъртта, / тази на живота.
„С три рани пристигна“, в Песенник и балади за отсъствия (1938-1941).
-
8
Висок съм от гледане на палмите, / груб от живот с планините...
„Свирка на утвърждение в селото”, в „Светкавицата, която не стихва” (1936).
-
9
Боядисана, а не празна: / къщата ми е боядисана / в цвета на великите / страсти и нещастия.
„Последна песен“, в The Man Stalks (1939).
-
10
Няколко питиета са живот / а едно питие е смърт.
„Седнал върху мъртвите“, във Viento del pueblo (1937).
-
11
Тъжни войни / ако компанията не е любов.
„Тъжни войни”, в Песенник и балади за отсъствия (1938-1941).
-
12
Тъмно от мъка, почти тъмно, / защото скръбта се размазва, когато избухне, / където ме няма, няма по-натъжен човек от всеки.
„Сянка от мъка, почти тъмна“, в „Лъчът, който не спира“ (1936).
-
13
Смей се толкова, че в душата ми, когато те чуя, изпълва пространството.
„Лукови приспивни песни“ (1939), написана в затвора.
Как се подрежда това класиране? С гласовете на хората: всяко ▲ добавя точка и всяко ▼ отнема една. Всеки може да гласува и да добави каквото липсва.
Липсва ли нещо?
Коментари (0)
Все още няма коментари. Бъдете първи!